Тодор Живков – най-обичаната или отричана политическа фигура
На днешната дата, на 86 години, почива най-спорната обичана и отричана в страна ни политическа персона – Тодор Живков. Така нареченият „ Човек от народа “, към момента е живее в спомените на българите. Неговото име не стопира да се повтаря и разяснява. За някои българи той е човека-държава, постигнал повече от колкото може да се направи в този момент в демократична България. Други отхвърлят неговия принос и го жигосват.
Тодор Живков, родения в Правец, общественик, който ръководи България толкоз доста години, води страната ни в комунистически строй. Този път водел страната към другарството ни с Русия /СССР/ и вероятно обединение на България в Русия. Близостта с Русия за доста хора в този интервал е добра концепция. Българите сме склонни да желаеме някой да ни оказва помощ и закриля. Това ни е останало от петгодишното иго в Османската империя. До през днешния ден ние все чакаме някой да пристигна и да ни „ оправи “.
Отраснал в нормално семейство, Тодор Живков е имал мъчно детство, изключван двата пъти от учебно заведение, живял в беднотия. Арестуван два пъти и достигнал до Централен комитет на Българска комунистическа партия. За политическата му кариера е изписано доста.
Като секретар на Централния комитет, Живков дава отговор и за селскостопанската политика, която тогава има огромно значение за режима, поради започващата колективизация. С други думи унищожават се Трудово-кооперативно земеделско стопанство и се национализират.
През 1961г. след XXII конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз, другарят Живков дефинитивно се утвърждава отпред. Една от първите му стъпки отпред на държавното управление е да вземе решение за продажба на златния запас на Българска народна банка, за де се изплатят българските задължения към руските банки, насочва се вниманието към бърза индустриализация, финансирана значително с непознати, основно руски заеми и некадърност на българската стопанска система да реализира позитивен баланс.
За доста българи ще остане и един призрачен спомен от това време, „ лагерите на гибелта “, по този начин наречените концентрационен лагер. За българските мюсюлмани, Живков е зложелател № 1. Той дружно Централния комитет на партията, взема решение за промяна на имената им. Така наречения „ Възродителен развой “, част от популацията на България, сменя турските имена, не разрешава им се да вървят с шалвари и такета, не разрешават им се обредните ритуали и свещени празници, възбрана има и да не се приказва на турски език.
Фаталната за Държавния глава 1989 година, е наситена от недоволства и демонстрации, които зачестяват. Самият Живков става неуместен за неговите съидейници и за Съветския съюз. Живков отива в отпуск, заради здравословни аргументи, а комитета готви прелом и оставката му. На 10.11.1989г. освобождавайки го от функционалностите му, пленумът му изрича благодарности за неговата активност до тогава, а Петър Младенов в речта си изпраща Живков на „ подобаващ отдих “. Следва покачване на наказателни обвинявания и слагане под домакински арест. Преписките против него се приключват след неговата гибел.
Днес е без значение обстоятелството какъв брой дълго е управлявал Тодор Живков. По-важното в тази ситуация е, че след неговата оставка, във време на „ народна власт “, за него си спомняме с носталгия. Издигнат е и монумент в негова чест. Българите, живеещи под междинното равнище на беднотия, не стопират да настояват, че „ държавния предател “, е правил живота им елементарен и безвреден. За него са писани стихове, иронични несъмнено, само че в всяка неистина има и доза истина. Сега и отсега нататък единствено историята ще покаже какъв е бил приноса на политика Тодор Живков и какъв стандарт на живот ще дават на българите последващите политици, в чийто ръце е нашето бъдеще.
